|
Часот е 14,00. Току-що е започнало
представянето на Сдружението на граждани “Радко“. В
залата “Милениум 2“ са събрани около 200 души.
Значителна част от тях са журналисти. Те се много. Може
би повече отколкото бяха се събрали предния ден в хотел
“Александър палас“, където течеше срещата на
правителствените и държавните шефове на балканските
държави...
Това припряно сновение на люде с камери в ръце, с
фотоапарати, с микрофони и касетофони правеше
атмосферата необичайно напрегната за скромното
представяне на едно сдружение, носещо краткото име
“Радко“. Но сякаш точно това име бе събудило острото
обоняние на копоите, фарисеите, хранениците, които тук
доскоро бяха пълновласни господари, които държаха всички
нишки на власта, на обществените прояви, на
образованието, на културата и създаваха духовност, която
против законите на всяка възвишеност бе облечена в
полицейска униформа, за да проповядва своята истина с
насилие, всявайки подъл страх у млади и у стари.
Подлият страх в този ден – 27 октомври 2000 г.,
превъплътен в гилдията на добре дресирани журналисти, се
появи в залата и превърна светото тайнство на
възкръсващата истина, потискана в продължение на 87
години, в пошло политическо шоу. Както полицейските
хрътки, дресирани да душат и по следа да откриват убиец,
крадец или наркотрафикант, така и скопските журналисти,
възпитавани във висшите белградски школи по фарисейство,
дойдоха в хотел “Холидей ин“, душейки следата, за която
цял живот ги бяха насъскавали. Обонянието им бе влудено
от поканата, на която на червено-черен фон бе изписано с
красиви свети-Климентови букви името “Радко“. Системно
нахъсваните журналисти, копои веднага надушиха жертвата.
Тази жертва бе буквата “д“ в средата на името Радко.
Защото според втълпявания им от рождение сърбизиран,
отдалчен по теркс на Вук Караджич език тази дума
трябавше да бъде изписана не с “д“, а с “т“ в средата. А
щом някой не зачита сърбизираната азбука, то според
каноните на мракобесната филозофия на сърбомакедонизма
той е българин, т.е. враг, окупатор, татарин,
грабител...
Ето тези иначе изглеждащи културни, симпатични, дори
одухотворени от особено излъчване хора тук в зала
“Милениум 2“ хвърлиха изящно изработените си маски,
неподобяващи принцове и принцези на духа, и разголоха
хищната си природа.
Хотелската зала се превърна в сцена. На сцената
безспорно имаше артисти. Но тези артисти не бяха хората,
които като един станаха, щом по малку прегракналите
микрофони прозвучаха звуците на “Изгрей, зора на
свободата“ - химнът на македонските революционери.
Артистите не бяха и ръководителите на това сдружение на
граждани от Охрид, които, седнали на масата пред
насъбралите се, бяха дали думата на своя председател
Владимир Паунковски. И точно когато малку смутеният му
от толкава камери глас зачете отчетливо целите на
сдружението, когато наблегна върху безкомпромисната
позиция на Иван Михайлов – Радко, патронът на
сдружението, по отношение на българскиот характер на
славянското население в Македония, яросно стискащите
бомбичките ръце се протегнаха и залата потъна в дим...
На една от снимките, поместени в скопски “свободен“
весник, е показан и бившият журналист от в. “Нова
Македония“, тайният агент на югославските служби Спасе
Шуплиновски. На фона на всички станали и слушащи с
благоговение забранявания доскоро химн на македонските
революционери изражението на Шуплиновски е
предизвикателно отегчено. Имено заради това неговото
присъствие бе възприето като провокация, а хвърлените
бомбички – като вдъхновено от него злодеяние.
Няколкоте ритници по задниците на фанатиците сърбомани
бяха предвидени от журналистите копои. Те трябваше да ги
превърнат в сензация, в събитие, в истерия. Истерията се
нагряваше целенасочено и системно далеч преди деня на
представянето на сдружението. Кулминацията също беше
предвидена – хвърлянето на бомбичките. Режисьорите на
този бездарен спектакъл на подлия страх пред
възкръсващата правда знаеха, че след предизвикателната
наглост ще има и саморазправа. И чакаха търпеливо и с
настроено внимание момента. Моментът дойде и се разви
според сценария. Точно това даде простор на школуваните
белградски магистрати по изкривяване на истината.
Удбашът Шуплиновски трябваше да стане медийна звезда
заради невинното си страдание и потърпевш. И той стана.
Провокацията се превърна в събитието, смутило брутално
мирния сърбомакедонистичен сън, тъй дълго поддържан с
най-модерни приспивателни илачи, изобретявани по
белградските лабаратории и пренасяни безплатно в
Македония в продължение на повече от сто години и щедро
раздавани като наркотик. С този наркотик се “зарибяваха“
училища, университети, политически партии, обществени
организации, редакции, театри, музеи, художествени
галерии.
И весниците в Скопие се изпълниха със сензацията за
българоманите, за “фашистите“, за “убийците“, за
ванчомихайловистите. Не закъсняха представителите на
партии, на сдружения, на фондации, на творечески
колегии. И на първо място на Лигата за демокрация на
сърбина Георги Марианович, да заклеймят “сборището“ в
“Холидей ин“, да поискат незабавното закриване на тази
“пробългарска“ организация. Скопските весници, скопските
телевизионни часни канали се превърнаха в една трибуна,
от която се клейми всичко българско, но всъщност
истерията на заклеймяването разкрива безсилието и
злобата пред перспективата за изплъзващия се контрол,
досега ловко направляван от една група хора, която се
беше вживяла в ролята си на главен дресьор в зоопарка на
македонизма. Злобата, породена от факта, че въпреки
кръвта, страданията, затворите, смъртите истината за
Даме и Гоце, за братя Миладинови и Пърличев, за Джинот и
Жинзифов, за Мара Бунева и Менча Кърничева, за Тодор
Александров и Иван Михайлов, за Димитър Гюзелов и братя
Чкатрови, за доктор Васил Иванов и Роза Койзеклиева не
може вечно да бъде потъпквана.
На 27 октомври 2000 г. Скопие стана сведител как
възкръсва истината чрез гласа на един скромен, но силен
и богат духом македонски българин – Владимир Паунковски,
и как търговците манипулатори на светите чувства на
хората, си скубят косите, скърцат със зъби и се чудят
как да спрат възземащия се нависоко човешки дух,
неподвластен на жалкото сърбомакедонистично слугуване и
продажност. |