Македонска Трибуна брой 92
Ако излезем извън сферата на църквата и религията, отново ще установим, че на „дехристиянизиция“ са подложени и личности, които заемат централно място в нашата историческа памет – тогава, когато те съчетават модерните политически идеи, в частност, национализма, с тези на християнството. С това те биват обезличавани, превръщани най-често в „говорители“ на една или друга „партия“ историци. Това важи на първо място за Васил Левски.
Главната идея в революционното мислене на Левски според учебниците по история е самостоятелното политическо действие на българския народ. Твърденията са от този род: българите трябва да разчитат единствено на своите собствени сили, те могат сами да извоюват свободата си и т.н. Това е вярно; но как трябва да „воюват“ българите за свободата си, според мисленето на Апостола? И кое е особеното в неговото схващане за „свобода“? Отговорът е в уникалния политически език на Левски – той е „хибриден“, съчетава религиозни и модерни политически понятия. Доста отдавна Христо Гандев е обяснил идейните влияния на Мацини върху някои български националреволюционери и е показал идейната близост между него и нашия Апостол. Неговите основни тези са: първо – и Мацини, и Левски проповядват комбинация от религиозно обоснован национализъм с братство между народите за извоюване на републиканската свобода; и второ – тяхното понятие за свобода не е само политическо, но също така религиозно и нравствено. Николай Генчев не коментира тезите на своя предшественик, но акцентира върху „есхатологичната“ перспектива в политическото мислене на Левски, върху ценността на „бъдещето“. Според логиката на Апостола, отбелязва той, българската национална революция е водеща на Балканите, защото е написала на знамето си „свята и чиста република“. А когато търси верния път за „разгадаване“ душевността на Васил Левски, той с пълна увереност посочва „великото себеотрицание на Апостола“.
И двамата големи историци доста отдавна са направили достатъчно, за да се разбира, че личността и мисленето на Апостола на свободата не са разбираеми без тяхната връзка с християнството. Преди всичко за него свободата не е само суверенитет на езиково-обособения народ. Тя не е и продукт на държавната форма. Това са цели на „първата борба“. Но има и „втора борба“ – тази на „вътрешния човек“ срещу всичко, което прави човека роб. В автобиографичното си стихотворение Левски казва, че не искал да бъде турски – като веднага добавя много важното – „и никакъв роб“. Именно с тази борба започва „правата Свобода“. В мисленето на Апостола тя е производна на християнската идея за служене. Нейният оригинален израз в евангелския текст е следният: Вие знаете, че ония, които се считат за управители на народите, господаруват над тях и големците им властвуват над тях. Но между вас не е така; а който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всичките. Защото НАИСТИНА човешкият син не дойде да му служат, но да служи и да даде живота си откуп за мнозина. Много от широко известните мисли на Левски са парафрази на този текст. „Аз съм се обещал на отечеството жертва за свобождението му, а не да бъда кой знае какъв“; „Ние сме жадни да видим Отечеството си свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките“; „Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно, такова нали ми е предначертанието ни днес за него – не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко.“) Така той като истински апостол показва пътя, по който се постига „правата Свобода“. Търсещите тази свобода човеци се организират политически в „свята и чиста“ република; и в това се заключава освобождаването на „отечествата“, „възкресяването“ на историята и постигането на „новия век“, за които говори Апостолът. Казано с едно просто изречение: Левски винаги е наблягал на вътрешното, субективно-човешкото съзряване на свободната личност, немислима без идеята за християнската себепожертвователност. Защото от способността на индивидите да бъдат независими се ражда колективната независимост; и от достойнството на отделните личности се ражда националното достойнство. Това е и ценностното ядро на „вишегласието“, без него последното се превръща в стадно единодушие. Не по силата на „вишегласие“ Левски тръгва към Ловеч, за да спасява архива и организацията, а по свое лично решение, по решение на своята свободна съвест. Вижте какво казва той: „Щял да дойде някой си по някакво вишегласие, право или криво, да ми вземе онова, което съм заслужил. Да му е просто!… „ Вишегласието, значи, може да бъде и „криво“! „Право“ е човекът да не изоставя пътя на духовната свобода – и тогава, когато се подчинява (временно) на вишегласието. Такъв акцент поставя Н. Генчев в книгата си за Левски.
„Без концепцията на Левски за човека – пише той още в условията комунистическата цензура – без неговия последователен хуманистичен възглед никога не ще получим точна представа за измеренията на тази голяма личност. И в случая трябва пак и отново да се подчертае, че Левски е велик не само защото е последователен революционер, не само защото е безспорно един от най-великите организатори на освободителната революция, не само защото е безумно смел и решителен, а защото създаде идеала за един справедлив бъдещ свят, съобразен с божествената същност на човешката природа.“