|
Луко Захариев
Абсурдни неща наблюдаваме в РМакедония. В момент, когато
албанският тероризам заплашва самото съществуване на
страната, дойде и съобщение за закриване на сдружението
“Радко“. Нашата общественост е запозната с шумните
скандали, които предизвика комунистическата опозиция
там. В деня на създаването на сдружението в залата бяха
хвърлени димни бомби, а печатът заля организаторите с
ругателства.
Тъжна, много тъжна е картината в Македония. Но кога ли е
била по-различна? Наследството от турското робство, от
сръбската безмилостна асимилаторска политика, от
коминтерновските фалшификации трудно ще бъде заличено.
Македония имаше един рядък шанс през тези десетина
години, откако се освободи от югославската доминация, да
намери своята идентичност. Но не там, където се ритат
конете на Александър Македонски, ако перифразираме
Ботев. А при Аспаруховите българи, Самоил, Климент
Охридски, Гоце (Георги) Делчев, Тодор Александров и Иван
Михайлов.
Един от най-популярните псевдоними на Иван
Михайлов-Радко, даде името на новото сдружение със
седалище в Охрид. Явно основателите (инициатор Владимир
Панков) са сметнали, че названието е симптоматично за
цяла Македония. И то говори повече от всичко друго за
нейната история и нейната идентичност.
Две главни цели си беше поставило сдружението –
изясняване на българската етническа принадлежност на
славянското население в Македония и възстановяване на
традиционните морални и човешки ценности, сред които на
първо място стои свободата. Това заяви Владимир Панков
на първата сбирка в Скопие. Но явно в Македония има
сили, които се плашат от свободната човешка волеизява.
 Тези
дни ми попадна обемист сборник от 336 страници голям
формат, който разказва за съдбата на сдружението и за
яросната съпротива, която организираха комунистическите
среди в Македония срещу него. По стар болшевишки модел
Иван Михайлов е наречен “фашист“, “убиец“,
“великобугарин“ и затова културно-просветното сдружение
“Радко“ трябвало “да се избрише“ от съдбения регистър.
Прочетох сборника “Събитието на десетилетието в Р.М.“,
издаден в Охрид. Тук има страници на доблест, на
истински македонски патриотизъм и страници на омраза.
Помислих си – ако тази отрицателна енергия беше
превърната в положителна, обърната към истинските
проблеми и заплахи за Македония, тя щаше да извърши
огромна работа. Но тя е хвърлена да отклонява
вниманието, да търси врага там, където никога не се е
намирал. Защото и за слепите сега стана ясно, че не
гражданското сдружение “Радко“ е заплаха за РМакедония,
а съвсем други сили, които отдавна заплашават целоста на
Вардарската държавица. Оказа се, че в Охрид, на ул.
“Галичица“ 47, където се намира гражданското сдружение
“Радко“, е спокойно, но неспокойно е край с. Танушевци и
по върховете над Тетово.
Ако ругателите на сдружението “Радко“ бяха прочетали
четирите тома със спомени на Иван Михайлов, те щяха да
проумеят историята на Македония. Щяха да разберат за
какво са се борили техните бащи и деди. Нямаше да
хвърлят бомби в залата и камъни срещу българскито
посолство в Скопие. Защото ако солунските атентатори от
1903 г. бяха българчета от Велес, то бомбаджиите от
залата на хотел “Холидей ин“ в Скопие са с неизяснено
минало и с още по-неизяснено бъдеще.
Сборникът, за който стана дума, завършава със статията
на скопскиот журналист Владимир Перев “Отблясъци от
тъмното огледало“, която заслужава да бъде прочитана и
тук, и там. Според него историята на Македония е била
отразявана в тъмно огледало, но това не може да
продължава безкрайно. “Радко“ е лъч светлина, който
рапръсква мрака.
Аз бих добавил само, че духът на “Радко“ не може вече да
бъде затварян в бутилка, защото това е истинският,
неподправеният дух на Македония, на която той бе симбол
и непоколебимо упование. |