|
Антон Найденов Попов е роден на 5
август 1928 в с. Брезница, Светиврачко. Прогимназиално
образование завършва в родното си село, а гимназиално –
в Свети Врач. Не го приемат в Софийския универсисет
(предимство имаха синове на комунисти) и става
волнонаемен учител в с. Горна Белица (сега Илинденци),
Светиврачко. На 6 април 1953 заедно с група младежи
нелегално преминава границата и се озовава в Югославия,
надявайки се, че по-лесно ще замине на запад. В Драчево,
край Скопие, остават в лагер 33 дни. След като са
освободени, заминават за Охрид. През есента Антон Попов
е студент в Медицинския факултет в Скопие. През 1955
поради искане да замине на Запад, е задържан в лагер
Герово около десет месеца. В края на октомври
благодарение на застъпничеството на ООН с голяма група
емигранти пристига в Италия в лагер Капуа. Тук се
запознава с Асен Аврамов, пратен от Иван Михайлов да
посети емигрантите в лагера. Така се установява писмен
контакт между Антон Попов и Иван Михайлов и в началото
на 1956 е уредена среща в Рим. През 1958 заедно с брат
си Митко Антон заминава за Съединените американски щати,
Синсинати, Охайо. Членува в МПО (Македонски
патриотически организации). В течение на десет години е
главен редактор на в. „Македонска трибуна“ и четири
години секретар на ЦК на МПО. Повикан от лидера на
Македонското освободително движение Иван Михайлов, той
се връща в Рим. Записва политически науки в Римския
университет. От 1982 е отново в Италия и живее при Иван
Михайлов със семейството си. Работи като редактор при
българската секция на Радио Ватикана, а зедно с Радко
(Ив. Михайлов) – за каузата на Македония. Това е първото
интервю, което дава за българската преса.
– Г-н Попов, вие сте секретарят на Ванче Михайлов, който
се грижеше за него до последно в дома му в Рим. Как се
роди идеята за създаване на гражданското сдружение
„Радко“, което разбуни кошера с оси в Македония?
– След разпадането на Югославия и освобождаването на
Вардарска Македония от веригите на Белград, народът си
отдъхна и вярата му в тържеството на правдата и истината
порасна. Макар и отначало плахо македонският българин
тук започна да изявява открито своето национално чувство
и да се отърсва от заблудите и фалшификациите. Той
пожела да се облегне на големи възрожденци като Паисий,
братя Миладинови, Пърличев за изтъкване на историческата
истина; спря се обаче на Иван Михайлов, станал символ на
Македония: Швейцария на Балканите, в която да живеят в
хармония всички населяващи я исторически народности, но
и като най-голям защитник на македонската българщина.
Тази голяма фигура вдъхновява създателите на въпросното
гражданско сдружение да имат за патрон Ванчо с
най-популярния му псевдоним – Радко. Това вбесява
българомразците, които не можаха другояче да се
противопоставят на гласа на истината освен с трясъка на
бомби, със закани и какви ли не злословия срещу всичко
българско.
– Какви са целите на сдружението и каква е ролята на
вашето семейство при реализацията и регистрацията в
Македония?
– Целите на сдружението са културно-просветни: да хвърля
правилна светлина върху миналото; да разобличава лъжите
и да повдига отново възрожденския дух на Македония.
Моето семейство не играе никаква роля при реализацията и
регистрацията в Македония. Съпругата ми Вида обаче бе
удостоена с покана за тържеството. Тя изпрати
приветствие до новосъздаденото охридско гражданско
сдружение, официално представено на 27 октомври в
Скопие.
– Как бихте коментирали терористичните прояви при и след
представянето на сдружението в Скопие? Бяха хвърлени
димни бомби, след това нападнато българското посолство,
а на вратите на къщите на участници в сдружението
„Радко“ от Охрид беше изписано с графити „Смърт“.
– Терористичните прояви при и след представянето на
сдружението в Скопие са смешни и жалки. Провокаторите,
онези, които подбутват младежите „гемиджии“ към
„героизъм“ с хвърляне на димни бомбички, мислят, че по
този начин може да се загаси „туй, що не гасне“, и да се
засили омразата към България и българите. Но вместо да
се вадят очи, изписват се вежди; разгаря се пламъкът на
българския дух в Македония.
– Кой се страхува и защо от легендата Ванче Михайлов
дори и след смъртта му?
– Страхуват се онези, които с декрети създаваха нация и
език, само и само да се унищожи македонската българщина.
– Дълъг ли ще бъде пътят за преосмисляне и нов прочит на
историята на България и Македония?
– Ако не се изнася истината и не се позволява свободна
изява на човешките и гражданските права на една страна,
пътят за преосмисляне и нов прочит на историята на
България и Македония ще бъде дълъг. При свобода и
демокрация всичко се урежда.
– Може ли нетърпимостта да подкопае основите на добрите
съседски отношения между България и Македония, които
бяха поставени от премиерите на демократичните
правителства Иван Костов и Любчо Георгиевски?
– Идеалът на борците за свободна и независима Македония
е бил и остава, щото всички национални малцинства да се
радват на свобода и равноправие. Тези провокации са
израз на страх от истината и носталгия по ксеноманията,
която имаха онези, които приеха и теорията на Стоян
Новакович като хитър начин за посърбяване. Може ли
България да признае част от своята нация за небългарска?
Да се дава право на брата да живее отделно е едно, но да
се отрече братът като брат, при все че една майка ги е
родила, е друго нещо. Кръвта вода не става.
– Как от ваша гледна точка ще се преодоляват стари
балкански стереотипи по пътя към Европейския съюз?
– Пътят към обединена Европа е именно тоя, който
Македонското освободително движение е посочвало с идеала
независима Македония, която да не е повече ябълка на
раздора между балканските държави, а братско съжителство
на всички етнически малцинства в нея. Тогава вече всеки
в Македония ще се нарича македонец и всеки в Европа ще
бъде европеец.
– Как си представяше Ванче Михайлов приживе развитието
на политическите процеси в България и Македония?
– Ванчо Михайлов бе радостен, че Берлинската стена
падна. Желязната завеса се премахна и вярваше, че ще
настанат промени в България и Македония, може да се
признае македонска държава, но в никой случай македонска
нация.
– Вярно ли е, че не е излъчено докрай интервюто му от
Кеворк Кеворкян заради нелицеприятни факти?
– Кеворк Кеворкян не прати запис на Ванчо Михайлов от
направеното му интервю. Тук се получи презапис от
телевизията, пратен от приятели, но така лошо записан, в
черно и бяло, че Ванчо просто не можеше да се познае.
Гледайки в недоумение запиташе: „А бе кой е тоя, който
говори?“ Интервюто беше по-дълго, но не мога да твърдя,
че не е излъчено докрай заради нелицеприятни факти.
– Като главен редактор на в. „Македонска трибуна“ как
гледате на българската преса днес?
– Българската преса днес се радва на свободата на печата
и словото, за каквито права „Македонска трибуна“ в
течение на десетилетия се е застъпвала. Естествено
печатът трябва да отразява реалните факти обективно.
Питам се и аз защо във Вардарска Македония се допускат
само едни български вестници, а други – не.
– Как преценявате дейността на ВМРО в България?
Долюбвана ли е тази организация от българските
емигранти, свързани с каузата Македония?
– Дейността на ВМРО в България като възстановена дейност
на бившите македонски дружества за изтъкване на
българския национален характер на Македония и защита на
македонската правда отначало бе похвална. Но когато
патриотическа организация се превръща в партия и
идеализмът се заменя с кариеризъм – нещо в нея не върви.
А когато се защитава една справедлива кауза, компромиси
с националност и език не се правят заради настоящи
дадености. ВМРО се долавя от българските емигранти,
свързани с каузата на Македония, като организация,
подобна на някогашните македонски братства в България,
работещи в подкрепа на своите поробени братя в
Македония. Но самата ВМРО, а преди нея ВМОРО бе
революционна организация, водеща борба в поробената
страна. При свобода тя остава свято историческо
наследство.
– Известно ли ви е, че тук упорито се говори за
прословутото завещание на Ванче Михайлов, което е във
Ватикана, и дори активисти на ВМРО в град Кюстендил
заявиха, че ще търсят начини за неговото вземане. Пак те
бяха с намерение да изровят костите на Ванче Михайлов от
гробището в Грота Ферата и ги погребат в Кюстендил.
– Известни ни са всички злонамерени приказки за
завещания, клюки и клевети. Познати ни са тук и
намеренията на активисти на ВМРО в Кюстендил, но искрено
съжаляваме за тяхната непочтеност по адрес на тези,
които бяха най-близо до Радко и се грижеха за него със
синовна преданост.
– От кого се поддържа гробът сега в Италия?
– Гробът в Грота Ферата се поддържа от тези, които – ще
повторя – се грижеха за Ванчо като негови деца до
дълголетната му възраст.
– Какви са вашите идеи за популяризиране дейността и
живота на Ванче Михайлов в България?
– За популяризиране дейността и живота на Ванчо Михайлов
в България може да допринасят българската преса,
книгоиздателствата, патриотическите организации и всеки
български родолюбец, който цени Иван Михайлов като борец
за свободата на Македония и като голям българин. |